Страните, които се опитват да реформират своята пенсионна система се сблъскват с единодушна съпротива: “Ние трябва да получаваме пенсиите си, защото сме стари (на възраст между 60 и 65 години), защото сме плащали данъци (независимо, че те не покриват разноските), защото преди това други хора са ги получавали (колко други, като се има предвид от кога действа системата), защото всеки очаква да се пенсионира и т.н.”. Когато действащата система е била измислена продължителността на живота е била само 62 години, сега тя не отговаря на реалността. Такова институционално статукво само по себе си е отражение на необходимостта от реформа. Какво ще стане, ако след 30 години пенсионерите са 45%, децата до 18 години са 25% , безработните са едва 10%, а останалото население от 20% работи? Двадесет процента могат ли да издържат всичките сто процента? А? Отговорът отрицателен ли е? Необходима ли е нова система за пенсионното осигуряване? Проблемът е, че трябва тя да се осъществи и да заработи веднага, ще стане по-лошо ако се вижда утрешният проблем, а сега се бездейства.
Едно задоволително равнище на държавна осигуреност е необходимо. Трябва да се премахне възрастта за пенсиониране, за да може да се разглеждат възрастните хора като ресурс, а не като проблем. Категорията пенсионер да престане да съществува, защото за много хора пенсионирането води до загуба на самоуважение.